Н. пр. г-н Владимир Градев, извънреден и пълномощен посланик на Република България при Светия престол и Малтийския орден

Доц. дфн Владимир Градев е роден на 12 май 1963 г. във Варна. Завършва Френската гимназия в родния си град. Следва френска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализира философия в Университета Париж VIII. През 1996 г. защитава докторат по философия в Софийския университет. Професионалната му кариера е свързана със Софийския университет, където преподава културология. Канен е за лектор във Франция и Холандия.

Има издадени две книги и повече от 50 статии на български, френски, английски и италиански език.

Ваше превъзходителство, отбелязваме 15 години от установяването на дипломатически отношения с Ватикана, но връзките ни са от векове. Кои според вас са акцентите в извървения от историята и дипломацията път между българската държава и Светия престол?
Княз Борис I поставя началото на отношенията между България и Светия престол и води активна кореспонденция с тогавашните папи. Писмата на папа Николай I и папа Йоан VIII са запазени и се съхраняват в Тайния архив на Ватикана и са едни от най-старите дипломатически документи, достигнали до нас. Знаем добре, че големият въпрос тогава за княз Борис е кой да кръсти него и целия български народ – дали константинополският патриарх или римският папа. Рим с всички сили се стреми да спечели българите и изпраща през 866 г. като легат, т.е. като свой първи посланик в България, кардинал Формозий, който през 891 г. на свой ред е избран за папа, факт, красноречив вече сам по себе си.

Следователно за начало на отношенията между Светия престол и България можем да приемем 866 г. Само две години по-късно в Рим ще почине св. Кирил, който е успял да получи официално признание на своето дело от папа Адриан II, и неговите ученици скоро ще бъдат с радост приютени в България.

През цялото Средновековие българските владетели са отдавали голямо значение на отношенията със Светия престол и са имали непрестанни и интензивни контакти (достатъчно е само да споменем отношенията на цар Калоян с папа Инокентий III). На това именно се дължи и голямото наличие на безкрайно ценни за нас ръкописи, които се съхраняват в Тайния архив и Апостолическата библиотека на Ватикана и са едни от най-важните източници за българската история.

През епохата на османското робство в България действат католически мисионери, будни българи също търсят помощ от Рим, достатъчно е да отбележим делото на архиепископ Петър Парчевич, автора на Абагар, починал и погребан в Рим, или през XIX в. личността на архиепископ Йосиф Соколски.

През първата половина на XX в. в нашите отношения доминира личността на блажения Йоан XXIII, който в продължение на цели 9 години – от 1925 до 1934г. – е апостолически делегат в България и който ще остане в историята като „българския папа“. През годините на тоталитаризма няма официални отношения със Светия престол – Католическата църква в България е преследвана, много духовници, монахини и верни са арестувани, изпращани за дълги години в затвори и лагери, разселвани. В началото на 50-те години се наглася зрелищен процес и монсеньор Босилков и свещениците Шишков, Джиджев и Вичев са осъдени на смърт и екзекутирани, а много други получават тежки присъди. Затварят се и се експроприират всички католически болници и училища, а също и много църкви.

Едва през 70-те години започва известно разведряване в нашите отношения, благодарение най-вече на дейността на „тихата дипломация“ на Ватикана и на първо място кардинал Казароли, който посещава България и се среща с Тодор Живков. През 1975 г. започват и поклоненията за 24 май на българската правителствена делегация на гроба на св. Кирил в Рим, която e приета и от папа Павел VI. Специално трябва да се отбележи, че кампанията около т. нар. българска следа в атентата срещу папата няма никакъв негативен ефект върху нашите двустранни отношения. През 80-те години папа Йоан Павел II приема българската правителствена делегация и неизменно заявява, че обича българите и им вярва.

Падането на тоталитарния режим направи възможно и установяването на дипломатически отношения на 6 декември 1991 г. Първият български посланик при Светия престол е уважаваният наш общественик г-н Кирил Маричков, през 1998 г. той е сменен от г-н Светозар Раев, а аз съм едва третият български посланик.

Голямото усилие на моите предшественици през 90-те години е създаването на условия за посещението на папа Йоан Павел II. Щастлив съм, че през май 2002 г. това посещение стана факт и то действително е върхът на нашите взаимни отношения. На мога да не отбележа факта, че нашият президент през последните две години три пъти посети Ватикана. Той бе първият европейски държавен глава (след италианския президент), който бе приет на държавно посещение от папа Бенедикт XVI само месец след избирането му. Наред с това следва да спомена и запазването на хубавата традиция всяка година на 24 май българска правителствена делегация да идва на поклонение в Рим и да се среща със Светия отец.

През последните години обърнахме специално внимание и на сътрудничеството с дипломацията на Светия престол в областта на външната политика и размяната на информация по важни въпроси от международната политика и сътрудничеството в международните организации. Определен тласък получи икуменическият диалог, засилиха се и ползотворно се развиват контактите с Българската православна църква. Особено внимание бе отделено и на благотворителната дейност с влиятелни католически организации – подписан бе договор за сътрудничество в превенцията и терапията на наркоманиите с Католическата асоциация на терапевтичните общности, реално бяха подпомогнати болниците в Белене, Търговище, Пловдив.

Вие сте един от основните организатори на посещението на папа Йоан Павел II в България, на различни визити на кардинали и на ватикански дипломати. Какви са резултатите от тях за двустранните ни отношения?
Най-важният резултат от посещението на папа Йоан Павел II е, че той завинаги остана в сърцето на всеки българин. Светият отец дойде в България на 24 май, по стъпките на братята Кирил и Методий, които именно той провъзгласи за покровители на Европа, а с това придаде пред света нова тежест на историческата роля на България като люлка на славянската книжовност и култура. Неговото посещение бе широко отразено по целия свят – бяха направени филми, безчет репортажи – никога за България не се е писало толкова много и с толкова възторг. Спокойно бих могъл да кажа, че след това посещение всички врати за България във Ватикана са отворени и ние срещаме там навсякъде само искрени приятели.

Естествено беше да се опитаме да използваме в максимална степен създадения благоприятен климат: за българската православна общност в Рим бе издействан прекрасен храм, и то на бленувания от всеки турист площад на Фонтана ди Треви, България стана първата страна, която успя да постави свой паметник в градините на Ватикана.

Посещенията на високите прелати в България имат за цел както да запознаят широката българска общественост със света на Ватикана, така и да запазят възможно най-високото равнище за постоянен дипломатически контакт. Не по-малко съществени за нас са и посещенията и разговорите на българските политици. Благодарение на всичко това Светият престол се превърна в наш приятел и сигурен партньор, а за значението на всичко това е достатъчно само да помислим за безспорния световен авторитет на папата, а също и за много активната и значима роля, която Ватиканът има в международната политика.

Спомените ви за папа Йоан Павел II?
Имах щастието да имам десетина лични срещи с папа Йоан Павел II. Незабравим за мен ще остане преди всичко първият дълъг разговор при връчването на акредитивните писма на 21 декември 2001 г. Спомням си всяка дума от този разговор. Тогава той искрено се вълнуваше и радваше от предстоящото си посещение в България. Бях безкрайно удивен и трогнат от вниманието и топлотата, с които ме посрещна, искаше да му разкажа всичко – за моето семейство и родители, за родния ми град Варна, свързан за него, разбира се, със саможертвата на Владислав Варненчик, за Софийския университет, от който идвах. Въпросите му не бяха просто куртоазни, защото и при следващите ни срещи често се връщаше към това, което му бях казал тогава, и за мен просто беше невероятно, че го е запомнил.

Всяка следваща среща бе вече драматично събитие. За да разкъса порочния и сляп кръг на насилието след 11 септември, през януари 2002 г. папа Йоан Павел II събра в Асизи духовните лидери на всички големи световни религии. Никой, издигна тогава високо глас папата, не може да убива в името на Бога. Приведен под тежестта на годините, изпитанията и болестта, в Асизи той смирено застана, вслушан в зова на Духа в началото на новото хилядолетие, в съзерцание на страданията на света. Папата показваше, че без прицелване в сърцето на злото, без поемане на отговорност няма изповед и покаяние, а без изправяне пред лицето на Другия няма прошка, която да въздигне дъгата на надеждата над бездната на злото.

После силите му непрестанно и видимо отпадаха, страданието му изглеждаше безкрайно и непоносимо, но винаги поразяваше силата на неговия ум и страстта на неговия дух, които продължаваха да упорстват до края. Най-поразителното бяха очите му – живи, изпълнени със сълзи, нежни, ядосани – те показваха, че никой не живее за себе си, че никой не умира за себе си. Днес ние се страхуваме и даже срамуваме от болестта и страданието, искаме да ги скрием, да ги отдалечим колкото може повече от нас, докато Йоан Павел II искаше, напротив, да свидетелства за достойнството на абсолютно всеки човек независимо колко стар и болен е той. Накратко – той разкри величието на човека в най-голямата негова нищета. Разбирате, че всички ние, които бяхме тази пролет в Рим, бяхме променени – не само от агонията и смъртта на папа Йоан Павел II, но и от съпричастността на милионите хора, които се стекоха от цяла Италия, не, от целия свят, към площад „Свети Петър”, за да се молят под неговите прозорци, и после да чакат, ако се наложи и цяло денонощие, за да се поклонят за миг пред неговото тяло.

Цяла седмица в Рим не бе регистрирано нито едно престъпление, въпреки че милиони хора бяха непрестанно по улиците. Дори ние, човеците, свели глава, изглеждахме по-човечни, сякаш бяхме разбрали какво ни е единствено необходимо в живота и целият свят бе озарен, макар и само за миг, от евангелската звезда на надеждата.

Българската книжовна култура има традиционни връзки с Ватикана, редица наши ръкописи се съхраняват във Ватиканската библиотека. По време на вашия мандат се заздравиха отношенията между България и Ватикана на академично ниво. Какво е направено и какво предстои?
Днес сътрудничеството между България и Ватикана на академично ниво се изразява преди всичко в подготовката на студенти в големите католически университети. Особено съм горд, че тази есен за пръв път бе приет българин – отец Йовко Пищийски – в Папската дипломатическа академия, най-старата дипломатическа академия в света, която съществува повече от 300 години. В нея се подготвят най-елитните кадри на Ватикана: тя е дала петима папи, стотици кардинали и епископи. Досега са я завършили около 1800 курсисти, годишно се приемат не повече от 12 млади свещеници след прецизна селекция. Започна сътрудничество и между Дипломатическия институт на нашето Министерство на външните работи и Папската академия.

Предстои да се направи още много и да се създадат още по-добри условия за българските учени и изследователи в Рим, а и да се издигне още по-високо международният престиж на българската кирило-методиевистика, а и на цялата ни хуманитаристика. За целта е необходимо наличието на българска академична институция в Рим, ние сме една от малкото страни, която все още няма свой изследователски център във Вечния град. Полагаме усилия за запълването на тази липса и за създаването на институт на името на св. Кирил и Методий. Това не е никак лесно начинание, но потребността от него е съвсем осезаема и искрено се надявам в един не много далечен ден проектът да се превърне в реалност.

Вие сте доктор на философските науки. Известно е, че подготвяте книгата „Политика и спасение“. Как съвместявате двете линии в живота си – на учен и на дипломат, и това помага ли ви?
Във Ватикана всяка политика е религия, но не бива да забравяме, че и всяка религия е политика. След като прекарах тези години в Рим, за мен беше съвсем естествено да се опитам да извлека някаква полза от перспективата, в която тук се разкрива светът на политиката, и да разсъждавам на свой ред за политическо-религиозния възел на модерността. Във Ватикана политиката се прави преди всичко с много ум и знания. Лично аз не виждам никакво противоречие между тези „две линии в моя живот“, напротив, мисля си, че моите академични интереси само ми помагат в моята дейност. Именно благодарение на тях успявам да се ориентирам в сложния свят на Ватикана, както и да бъда един достоен партньор, който знае с кого за какво и как да говори.

Представлявате България при Малтийския орден. Разкажете ни за най-важните културни и хуманитарни инициативи, в които сте участвали.
България има дипломатически отношения със Суверенния и военен орден на Малта от 1994 г. и посланикът при Светия престол е акредитиран и към него. Истина е, че все още нашата общественост знае твърде малко за Малтийския орден и мнозина дори го бъркат с държавата Малта. Неговото съществуване е прецедент в международните отношения, защото няма територия, а има признат суверенитет. Това се дължи на дългата и славна история на малтийските рицари и ясно показва големият авторитет, който те са си извоювали на световната сцена. Днес тяхната дейност е предимно дипломатическа и хуманитарна.

Нашите отношения са само в началото, но то вече е твърде обещаващо, през май т. г. президентът Георги Първанов посети принц Ендрю Бърти, Велик магистър на Ордена. През март 2006 г. Великият магистър ще върне визитата и ще посети България. Убеден съм, че тогава ще бъдат създадени необходимите условия за едно действително пълноценно сътрудничество. Мисля, че това е добър повод, за да можем тогава подробно да запознаем и вашите читатели за историята и настоящето на Малтийския орден.