Материалът е част от мемоарите, посветени на годишнините,
които ще се публикуват през есента на 2005 г.

Приемането на България в ООН

Иван Гарвалов
Посланик, бивш първи зам.-министър на външните работи, председател на Третия (главен) комитет на Общото събрание на ООН, Комисията по правата на човека, Комитета за неупотреба на сила в международните отношения, Комитета против расовата дискриминация, член на Управителния съвет на Дружеството за ООН в България

Тази година България отбелязва половинвековен юбилей като членка на най-голямата световна междуправителствена организация. От приемането й на 14 декември 1955 г. България е активен участник във всестранната дейност на ООН.

След Втората световна война, между 29 юли и 15 октомври 1946 г., се провежда Парижката мирна конференция. На нея съюзническите държави – САЩ, Великобритания, Франция и СССР, изработват мирните договори с германските съюзници през войната – България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия. Мирните договори се подписват на 10 февруари 1947 г. в Париж. По силата на тези договори на петте бивши германски съюзнички се разрешава да възстановят суверенитета си в международните отношения и да се подготвят за членство в ООН.

За членството в ООН от особена важност е чл. 4 на Устава: „1. Членуването в организацията е открито за всички други миролюбиви държави, които поемат съдържащите си в настоящия устав задължения и които по преценка на организацията могат и желаят да изпълняват тези задължения.“

България с основание претендира за членство в ООН. Още на 9 октомври 1948 г. зам.-министър председателят и министър на външните работи на България Васил Коларов изпраща телеграма до генералния секретар на ООН Тригве Ли в Париж, където се провежда редовната сесия на Общото събрание, с която го уведомява настоящата телеграма да се счита за официална декларация, че „България приема задълженията по Устава“.

Но в Съвета за сигурност не се постига съгласие за приемането в ООН не само на България, но и на други страни. Липсва консенсус между великите сили, които са постоянни членки на Съвета за сигурност – САЩ, Великобритания, Франция, Китай (Тайван) и СССР.

Много скоро след създаването на ООН започва остра конфронтация между великите сили. Светът навлиза в Студената война, продължила, с изключение на един-два краткотрайни опита за „размразяване“, до края на 1989 г.

В такава ситуация европейските държави, които се числяха към съветския или западния блок, не можеха да влязат в ООН. Неслучайно за десет години от създаването на организацията – в периода от 1945 до 1955 г. – в нея бяха приети едва девет държави – Афганистан, Исландия, Швеция и Тайланд (1946), Пакистан и Йемен (1947), Бирма (1948), Израел (1949) и Индонезия (1950).

През май 1950 г. започна Корейската война, която на практика осуети всякакъв опит за приемане на нови членове в ООН. Едва след края й през 1953 г. започнаха нови усилия в тази насока.

През 1953 г. на вниманието на Съвета за сигурност има списък от 18 държави кандидатки: Албания, България, Унгария, Румъния, Монголия, Австрия, Италия, Финландия, Ирландия, Испания, Португалия, Камбоджа, Цейлон, Япония, Йордания, Лаос, Непал и Либия.

За САЩ, Великобритания и Франция е неприемливо приемането в ООН на „комунистически“ държави. Освен това те се опасяват, че едно значително разширяване би довело до промяна на баланса на силите в организация, където в онези години те имат мнозинство.

Естествено СССР настоява за приемането на Албания, България, Румъния и Унгария, като обвързва приемането им в пакет с Австрия, Финландия и Ирландия. Що се отнася до Испания, Португалия и Италия, СССР не е съгласен. За него обаче най-спорна била кандидатурата на Япония, понеже между двете държави не е имало подписан мирен договор.

От своя страна Китай (Тайван) категорично възразява срещу приемането на Монголия.

По отношение на България има още една сложност – Балканската комисия. Тя е създадена в резултат на оплакването на Гърция в ООН през 1947 г. срещу Албания, България и Югославия, обвинявайки ги, че най-активно са поддържали ген. Маркос в гражданската война в Гърция (1947–1953). Като членка на ООН Югославия има възможност да участва в разискванията и да се защити, докато Албания и България нямат тази възможност. Балканската комисия получава мандат от ООН да направи анкета в северната част на Гърция по границите с Албания, България и Югославия и дори „да влиза в териториите“ на обвинените държави. Този проблем става много сложен, изостря се в ООН, приемат се резолюции и пр. Именно той е използван срещу Албания и България, за да се осуети тяхното приемане в ООН.

Консултациите в Съвета за сигурност за приемането на 18-те кандидатки отново завършват в задънена улица по време на осмата (1953) и деветата (1954) редовна сесия на Общото събрание. Това положение не се харесва на мнозинството от държавите – членки на ООН. Те са разтревожени, че се изостава с разширяването на организацията. Неслучайно на тези сесии се приемат резолюции по въпроса, които явно показват това настроение.