Дьорд Арато: В България е лесно да се работи

Директорът на Унгарския културен институт Дьорд Арато е роден през 1955 г. в красивия унгарски град Веспрем. „Градът на унгарските кралици. Той много прилича на Велико Търново. Сигурно затова обичам старопрестолния ви град и често ходя там.“

Дьорд Арато завършва унгарска филология–естетика–културология в Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“. Става преподавател първо в Института за чуждестранни студенти в Будапеща, после в колежа „Йожеф Йотвьош“ (същевременно е и хоноруван преподавател в Медицинския университет „Игнац Земелвайс“). През 1989 г. съдбата го довежда в България. Идва заедно с промените у нас. Една година преподава в Шуменския университет, после четири в Софийския (1990–1994), в специалност унгарска филология. И за да стане връзката му с България неразривна, се жени за българка, с която имат две деца.

През 1994 г. става директор на Унгарския културен институт – София. Когато през 1999 г. мандатът му свършва, той се връща със семейството си в Унгария. Пет години работи в Министерството на националното културно наследство в Будапеща

От 2005 г. е отново у нас – за втори път директор на Унгарския културен институт. Нещо твърде рядко, но напълно заслужено. Защото са рядкост унгарците, които са толкова силно свързани със страната ни, колкото Дьорд Арато. Освен направеното през първия му мандат, той се занимава и с въпросите за популяризирането на унгарската литература в България. Съставител и редактор е на няколко литературни и културно-исторически сборника. Има безчет приятели сред културния ни и интелектуален елит и сега заедно с тях търси нови възможности за културно сътрудничество между нашите страни. Българите го обичат заради неговата откритост, откровеност и ярко чувство за хумор.

Г-н Арато, в София като че ли сте познат на всички в сферата на културата, но по-учудващото е, че всички казват само възторжени думи за вас.
Тук много хора ме познават отпреди години, когато преподавах в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бяха чудесни времена! После станах директор на Унгарския културен институт и тогава беше малко по-страшничко. Имах повече отговорности, но от друга страна – и повече възможности да работя за популяризиране на унгарската култура в България. Това не е много трудна задача, защото българите имат топли чувства към унгарците. В Унгария все казвам, че в България се работи лесно.

По време на първия ви мандат като директор Унгарският културен институт се настани в тази сграда в центъра на София.
Първо бяхме на прочутата софийска улица с много имена: „Цар Освободител“, бул. „Руски“, „жълтите павета“ и т.н. Но при промените се наложи да освободим помещението и да прекараме две години в кв. „Лозенец“, близо до Семинарията. През 1995–1996 г. реституцията върна унгарския имот, на ъгъла на „6 септември“ и „Аксаков“. Сградата е построена след Първата световна война и до 1944 г. е била нещо като унгарски клуб. Тук се събирали търговци, индустриалци, военни, които са имали добри връзки и с царския двор по онова време. Гости на клуба са били често министри и самият цар.

Сравнявайки времето между двата мандата, какво според вас остана непроменено?
Тогава беше интересен период за България, така нареченият преход – изключително явление и от човешка, и от политическа гледна точка. Основното, което остана в общ план, е, че старите представи за унгарците се запазиха. Хубаво е приятелството, създадено на основата на общочовешките ценности и националните ни характери, които са близки. Не е много дипломатично да се споменава, но остана и схващането, че унгарците сме по-добре от българите. Общите исторически връзки, контактите ни в областта на културата и науката дават широко поле за съвместни дейности. Затова работата ми тогава беше лека, но от друга гледна точка – трудна. Преходът беше тежък за културата. На мен ми се искаше да направя много повече неща, отколкото можеше да си позволим. Сега имаме по-добри условия и можем да мислим за друг стил на работа.

Вече започнахте. „Стоте цигански цигулки“ в зала „България“ пожънаха огромен успех.
Трябва да разработим областите, които не са в елитарния дял на културата. Добре е да направим един-два концерта на Ференц Лист и Бела Барток, но и да представим не много познатата в България унгарска народна музика, която също много се харесва. Окуражава ни големият успех на концерта на „Сто цигански цигулки“, изнесен по повод посещението на унгарския министър-председател в България. През май с концерт гостува световноизвестната унгарска певица Марта Шебещиен. За песента си в „Английският пациент“ тя получи наградата „Грами“.

Ще организираме джазконцерти в София, Банско и на други места. Ще търсим и популярното, не само елитарното.