Докога ще се крие истината?
След като се уверих, че поне до началото на 40-те години Нора е поддържала активни социални контакти, започна да ме измъчва въпросът: ако е била Анастасия, възможно ли е да не е споделила с никого истината за себе си? И все повече се убеждавам, че тя го е правила. Нещо повече – отчаяно е дирила начин да подскаже, че най-сетне е време да бъде идентифицирана – особено ако е разбрала за появата на Анна Андерсън. Но никой не е вникнал в символиката на жестовете й. В онези години истината би била толкова опасна и шокираща, че никой не би посмял да й повярва и да я подкрепи. Пред много от учениците си тя започва да „изпуска“ отделни многозначителни фрази: че е живяла в царски дворец, че е къпана в златно корито, че прислужнички са я обличали, ресали и са й рязали ноктите. А ето как картината с полски цветя, рисувана и подарена от Нора на нейна ученичка, бе разтълкувана от хората, обсебени от нейната загадъчност: мак – Мария, овес – Олга, тинтява – Татяна, синчец (васильок) – Царевич, лайка (ромашка) – Романови. Вероятно по тази картина Шерлок Холмс веднага би идентифицирал Анастасия. За разлика от съвременните детективи, които предпочитат да пазят гордо (а може би гузно) мълчание.

И още нещо – при положение, че по традиция руската аристокрация е говорела официално френски език, ми се стори странно, че тя е владеела немски „като майчин“. Но за Анастасия това би било обяснимо – царицата майка – Александра Фьодоровна, е германската принцеса Аликс фон Хесен-Дармщат! А фактът, че никой не си спомня да е преподавала немски, може да означава, че го е знаела добре говоримо, но не и граматически. Ами любовта й към кучетата – Рекс, Тангра, Беба, Джими, Джони? Красиви, породисти, те я съпътстват цял живот. Не е ли за нея кучето символ на спасения й живот, след като в парахода то умира от куршума, предназначен за нея? За името на нейния и на Жорж кокер шпаньол Марон (същото куче е имал и принц Алексей!) Благой Емануилов прави анаграма и се получава „Роман“! Не е ли това подсказване за произхода им?

Но най-вероятната следа е Василка Кертева. Не е ли била тя посланик на Нора, вик за помощ към родината да не я погребва, да се сети за нея? За съжаление най-близките приятелки на Нора – Лоте, Кертева, Анка, Лалка, вече не са между живите, за да дадат отговор на много въпроси. Например твърде странно е почти едногодишното й пребиваване в Берлин. Трудно ми е да повярвам, че един толкова горд и достоен човек като Нора би влязъл в ролята на „домашен“ художник при някакви си български новобогаташи! Не е ли отишла с надеждата, че германците може би са спасили майка й и други членове на семейството и че би могла да ги издири, макар и легализирани с легенди? Впрочем италианският вестник „Стампа“ е лансирал версия, че в резултат на заговор между болшевики и монархисти императорското семейство е изведено от Русия и живяло пръснато в изгнание в пълна тайна. Това би могло да обясни нелепите на пръв поглед опити да се направят негодни за идентифициране труповете на царското семейство чрез заливане с киселини и изгаряне, след като цяла Русия знае за разстрела.

Ако се нанижат една след друга всичките тези брънки от съвпадения, би могла да се оправдае депресията на Нора в последните години от живота й, когато открива, че всъщност никой в родината й вече не се интересува от нея и предпочитат да я считат за мъртва. „И досега руснаците не искат да признаят, че костите на две от децата на Николай II не са намерени и в руската преса продължава да се лансира версията, че двата липсващи скелета са намерени изгорени в отделен гроб“ – твърди следователят Емануилов.

Като журналист и общественик аз също съм изненадана, че Русия не прояви интерес към двете ексхумации в Габарево. А ето какво сподели д-р Няголов: „Писах за това, и то неколкократно, до монархически дружества в Русия. Някои въобще не отговориха, а тези, които все пак изпратиха отговор, ни съветваха да не се занимаваме с този въпрос или заявяваха, че не проявяват интерес към случая. Това ме кара да мисля, че там вероятно знаят вече истината за Алексей и Анастасия. Но след като вече се дава достъп до секретните архиви, не виждам причина да се крие истината, каквато и да е тя.“

Не знам колко трудности и отрицателни емоции донесе на изследователите това ровене в гробовете. На мен дори разравянето в спомена ми донесе болка. Защото вече от висотата на годините си осъзнах: независимо дали е била княгиня Анастасия или полската графиня Елеонора, г-жа Нора беше една жестоко ощетена от живота жена. Изтръгната от естествената си среда, запратена далеч от родината си, омъжена по принуда за нелюбим мъж, изпаднала в зависимост от пагубната дрога, тя си отиде от този свят огорчена от човешката нетактичност, завист, простотия и неблагодарност – самотна и неразбрана. Нейната съдба е всъщност част от драмата на милиони човешки същества, станали жертва на социалните сблъсъци през бурния ХХ в. Бих искала да призова хората, работещи на дипломатическия фронт, когато сядат на масата за каквито и да било преговори и вземат писалката, да помислят, преди да сложат подписите си, защото може би с тях трасират съдбите на хиляди хора.

И все пак целият живот на Нора в малкото подбалканско селце е доказателство, че една благородна, ерудирана и щедро надарена личност – дори и когато историята й е отнела всякакъв шанс – винаги оставя трайна диря след себе си...