След като княз Александър Батенберг уведомява държавните глави на съседните балкански държави за своето възкачване на българския престол, следва назначаването и изпращането на дипломатически агенти и генерални консули на тези страни в България. Пръв от представителите на балканските страни на 6 септември 1879 г. пред българския княз се представя сръбският дипломатически агент и генерален консул полковник Сава Груич.

С указ от 19 юли 1879 г. се учредява (дипломатическо) агентство на българското княжество при сръбското правителство в Белград. На 3 август 1879 г. за дипломатически агент на Княжество България в Белград е назначен Димитър Кирович. Съобразно указа за назначението на негово разположение има секретар и преводач. Българският дипломатически агент в Белград връчва акредитивните си писма на 27 септември 1879 г.

Много скоро след установяването на дипломатическите отношения между Сърбия и България се стига и до сключването на първите споразумения между тях. Още на следващата година с писмо от 23 юни 1880 г. българският министър на външните работи Драган Цанков уведомява сръбския дипломатически агент в София, че правителството приема сръбския проект за пощенска конвенция между Сърбия и България с някои малки изменения. След кратки консултации на 10 юни 1882 г. министърът на външните работи на България Вълкович и полковник Сава Груич от името на своите правителства, „водени от желанието да организират сигурна, бърза и редовна кореспонденция и размяна на пратки между двете държави“, подписват първата Пощенска конвенция между Сърбия и България. Тя е ратифицирана на 22 юли 1883 г. Същата година е утвърден и Частен телеграфен договор между двете държави.

Въпреки че по това време България и Черна гора нямат още акредитирани свои дипломатически представители, правителствата на двете страни полагат усилия да развиват отношенията помежду си. За това свидетелства и писмото, което българският външен министър Константин Стоилов изпраща на 7 февруари 1883г. до Министерството на външните работи на Черна гора:

„Имам чест да доведа до знание на В. Превъзходителство, че Н. Височество моят августейши господар в желанието си да даде на Н. Височество княза на Черна гора едно доказателство за своето голямо желание да поддържа с него отношения на добро разбирателство и тясно приятелство, както и за заздравяване на връзките, които свързват България с Княжество Черна гора, възнамерява да осъществи отдавнашния си проект да посети Техни Височества през идущий месец април и да поднесе сам уверенията в своето високо уважение и израз на най-искрено пожелание за тяхно щастие и за величието на смелия черногорски народ, който винаги е държал много високо знамето на независимостта и на интересите на южните славяни...“

В отговор на това писмо черногорският министър на външните работи съобщава на 20 март 1883 г., че намеренията на българския княз Александър Батенберг се посрещат със задоволство от княз Никола и от народа на Черна гора. В разговорите, които се водят по това посещение с посредничеството на руския посланик в Цариград, се постига споразумение Батенберг да пристигне в Цетина на 25 април с.г.

На 29 май 1884 г. Сърбия отзовава дипломатическия си агент от София Г. Симич. Като причина за това се посочва наличието в страната на сръбски емигранти, дошли в България след неуспешен бунт на Радикалната партия през 1883 г. срещу крал Милан, и нерешения още спор между двете държави за владеенето на някои имоти при с. Брегов, източно от река Тимок, известен като Бреговския въпрос. Българското правителство своевременно излага в Паметна бележка от 15 юни 1884 г. становището си по всички спорни въпроси с пожеланието скоро да бъде намерено благоприятно за двете страни решение. Защитата на интересите на Сърбия в България се поема от гръцкото дипломатическо агентство.

Следващата 1885 г. е белязана с най-драматичните в отношенията между двете съседни държави събития. След Съединението на княжеството с Източна Румелия без предварителното одобрение на великите сили, подписали Берлинския договор, България изпада в деликатно международно положение. То се усложнява още повече от тревожните слухове за евентуална военна акция на Сърбия срещу България. Княз Батенберг пише на 6 октомври 1885 г. лично писмо до сръбския крал Милан, с което го уверява в искреното приятелство на българския народ към сръбския:

„Скъпи братко,
Новините от Сърбия започнаха да безпокоят населението на България. През последните дни те станаха толкова тревожни, че се реших да ти съобщя за това... Българският народ, изглежда, повярва на всички тия слухове, които целят да скъсат приятелските и кръвните връзки между двете братски страни. Убеден в неверността на тези слухове и като се доверявам напълно на приятелството, което ти винаги си ми засвидетелствал, аз се обръщам към теб, скъпи приятелю, с молба да ми позволиш да опровергая всички тези тревожни слухове и да мога наистина да успокоя духовете на България. Събитията в Румелия с нищо не са променили чувствата на братско приятелство, което българският народ винаги е хранил към сръбския, и обединението на двете Българии няма никакъв враждебен характер към Сърбия. Аз съм само изразител на чувствата, вълнуващи всеки българин, и те уверявам в приятелството и братската любов, които всички ние храним към сръбския народ у неговия крал... Твой Александър.“

На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. След подписването на Договора за мир между България и Сърбия на 19 февруари (3 март) 1886 г. в Букурещ и неговото ратифициране на 5 март с.г. дипломатическите отношения между двете съседни държави бързо се нормализират.

Текстът на подписания в Букурещ договор за мир между България и Сърбия с участието на султана като сюзерен е много кратък и не съдържа никакви други клаузи освен един-единствен член: „Помежду Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от деня на подписването на настоящия договор.“ Подписването на този мирен договор (1878) става на същата дата, когато е подписан и Санстефанският договор, който слага край на войната между Русия и Турция и донася Освобождението на България.

На 13 октомври 1886 г. в Ниш се сключва споразумение за възстановяване на българо-сръбските дипломатически отношения и уреждане на всички висящи въпроси между двете страни, което съдържа кратък преамбюл: