На 22–23 май в Странджа бе проведен Вторият фестивал на зелениката. Той е наречен така на името на цветето, символ на тази красива ниска планина, чийто най-висок връх – в българската й част, е висок 709 м. Организатори на фестивала са общините Царево и Малко Търново, както и Дирекцията на Природен парк „Странджа“. През миналата година център на проявата бе с. Кости, тази – град Малко Търново. Целта е местните жители да представят на гостуващите в рамките на проявата журналисти и туроператори възможностите си за развитие на туризма – местен, селски, еко…

Когато траките поискали да основат ново селище, честта за това се паднала на двама братя близнаци. Впрегнали те два вола, също близнаци, и след залез слънце ги подкарали. Орали и очертали огромен сакрален кръг. В неговите очертания трябвало да възникне новото селище. Цяла нощ обхождали поляни, долчинки, хълмове. Но станало така, че на изгрев слънце кръгът още не бил затворен. Твърде голямо било красивото място, което се опитали да очертаят. Както и да е. Племето се заселило тук, но много години по-късно, в друга епоха, на това незатворено място други обитатели построили параклис. Той открай време си съществува и е наричан Църквичката…

Селото се казва Бръшлян
Първа спирка в странджанския ни обход. В турско време се наричало Сърмашик. В тракийско, римско, келтско и византийско – никой не знае как. Важното днес е, че то е едно от малкото селища, чиито обитатели са надскочили инерцията, безразличието към собствената си памет и са впрегнали силите си. За бъдещето.

В Бръшлян живеят 50-ина жители. Почти всички са в пенсионна възраст. Преди десетина години един от тях създаде Дружество за възраждане на историческото и културното наследство на Бръшлян. Написа и проект, с който бе спечелен конкурс по програмата ФАР. И по този начин, с отпуснатите 90 хил. евро, бе решен проблемът с отпадъчните води на селото. А то вече има и етнографска сбирка, и частно хотелиерство. И годишно няколко хиляди чужденци, попадащи тук в омаята на местната атракция – седянка. В един от дворовете седем жени, седнали на трикраки столчета, възпроизвеждат старинни умения. Чепкат, предат, тъкат… И пеят странджански песни.

На площада в Малко Търново също се пя. Фолклорни групи от региона ознаменуваха началото на Фестивала на зелениката. На специално приготвените за целта щандове гостуващите селища представиха своите умения, обичаи, обредност, бит.

На един от щандовете се усмихваха Венцислав Томов и Светла Казаларска. Те са от Културно-историческото сдружение „Дъбова порта“ – организация, занимаваща се с изучаване и реконструиране на келтски култури. Според техен проект някъде наоколо, на територията на Странджа, най-вероятно в близост до р. Велека, ще бъде построен музей на открито. Селище, представящо живота в новокаменната, бронзовата и желязната епоха. Звучи ми интригуващо и се опитвам да си представя как ли ще изглеждат реконструираните жилищни постройки, битови и други сгради, където специално наети хора в подходящи за епохата облекла ще пресъздават древни сцени. За да стане ясно как са живели някогашните обитатели на тези земи. „Тук вероятно е съществувало предполагаемото келтско царство със столица Тиле“, пояснява Венцислав Томов, който е председател на сдружението. „Било е през 280 г. пр. Хр., когато келтите нахлуват и създават държава, просъществувала около 70 години…“

Вероятно и келтите са се възползвали от уменията на покорените местни жители „познанията им в древната металургия: добив и обработка на желязо, мед, бронз… Слушам Венцислав, който е застанал с гръб към свещен за Малко Търново извор, Големия вриз.

Големия вриз
е карстов извор, известен от древността. „Хванат“ е и тече в трите чучура на каменна чешма в центъра на града. Тя е символ на Малко Търново, в чиито покрайнини са открити множество древни металургични пещи. Използвани са от траките – асти, тини, мелимофаги. Имало ги е хиляда години пр. Хр. Погребвали са близките си в долмени, в гробници... Близо до града, в местността Пропада е открита голяма куполна гробница. Към разпаленото ми въображение интригуващо звучи предположението, че тук вероятно е погребан тракийският вожд Ролистен.

Ролистен не може да не се е покланял на Слънцето в скалното си светилище. То е в една друга местност, Каменска бърчина. Там, на скалите, са изобразени соларни кръгове. Смята се, че са част от това светилище на открито. Израз на преклонението пред природата, пред обожествяваното Слънце, пред Космоса. Стоя върху скалите, зашеметен от гледката. И от съзнаването, че стъпвам там, където е стъпвал тракийският вожд. Катя Иванова, експерт за връзки с обществеността към Природния парк, ми посочва зеленото море наоколо: „Когато Бог решил да сътвори Странджа, не изрекъл нито дума, само се усмихнал и от неговата Божествена усмивка се родила тя…“ Замълчавам, удивен от красивите думи за съзиданието, и се вглеждам в кръгли дупки, издълбани в скалите. Имат и улеи, отвеждащи към по-ниски скали. Следя ръката на Катя, която обяснява версията, че това са преливници, по които е преминавала някаква течност. Може би вино, но нищо чудно да е било и кръв. Жертвоприношенията и гаданията са били характерни за езическия живот на траките…

От езическо време е и „играта по огън“,
нестинарството, чиято неофициална столица е с. Българи. Автобусът спира точно на мегдана, където кметът ми посочва наскоро изградения в средата кръг. Там, вече в неговите очертания, ще бъде разпалвана жаравата на 3 юни. Денят, в който нестинарите пристъпват в огъня за поредното честване на светците закрилници Константин и Елена.

На площада се появяват конници. Изглежда странно, оказват се англичани, възползвали се от този вид туристическа услуга.

…По турско време оттук на кон преминал голям военачалник. Спрял за малко и случайността го срещнала с Нуна, красавицата на селото. Поискал да я отведе в харема си. Но умната мома му предложила сделка. Ако той стъпи там, където тя би могла, ще тръгне с него. Ако не успее – да остави и нея, и селото на мира. Речено-сторено. Нуна събрала мъжете от селото, наклали те голям огън, изчакали го дълго и пръснали в кръг жаравата. Преминала боса през нея момата. Турчинът бил на кон и не могъл. Хвърлен бил на земята. Но удържал на думата си…

Отключени порти предлага селото освен легендата за Нуна нестинарката – един скоро създаден етнографски музей. Той е в 100-годишната къща на Мара Костадинова. „Постлах старите работи да се видят, защо да стоят вътре?“, усмихва ми се стопанката. И показва носии, сурвачки, калпаче, хурка, навои, копанки, тъкачен стан… Той е нейната гордост, създаден от ръцете й. Питам я дали може да пее, при все че зная отговора. Кима и запява сред архаичния декор „Залюбила е Василка Иван варналията…“

Песента й дълго звучи в ума ми, чак докато стигна Граматиково. Селото, дало през 1960 г. начало на фолклорните събори-надпяване в страната ни.

С голяма свита книжовници и граматици в края на ХIV в. оттук преминал Патриарх Евтимий на път към своето заточение в Диарбекир. Част от свитата му обаче останала завинаги тук. Заселили се в този район, смесили се граматиците с местното население. Селището получило това име, предизвикващо уважение. Днес тук живеят около 550 души, които според кметицата Калина Янгьозова виждат бъдещето си в развитието на селския туризъм. Уловките – няколко възстановени аязма, „Горска сбирка“ – в сградата на Държавното лесничейство, добра инфраструктура, функциониращо читалище, известна самодейна фолклорна група, посрещане на гости – с баници, зелници, айран…

„Наблизо е била старата тракийска държава Астика“,
изважда ме от гастрономическите размисли Петко Нанчев. Той е директор на Държавната дивечовъдна станция „Граматиково“. Негова е заслугата да бъде възстановен и посещаван един изключително оригинален манастир – „Св. Троица“, съграден на мястото на тракийско светилище. Местността се казва Малката котвина, но това едва ли са го знаели през ХIII–ХIVв. преминалите оттук последователи на Григорий Синаит, византийски философ и богослов. Проповядвали са исихазма, основали са множество манастири из Странджа планина… Обрекли са се на Бога, общували са с него и в този изсечен тогава от дялан мрамор храм. Необичаен, защото е единственият върху пещера.

Екскурзоводът ни повежда по стръмните стъпала надолу, в едно от трите разклонения. Но не в онова, където иманяр е открил човешки кости, а в най-дясното, в чието дъно има аязмо. Възможно е отшелниците, последователи и на учението на Иван Рилски, да са взимали оттук светена вода, използвана и за изцеление.

Този манастир е просъществувал до 1870 г. Разрушава го кърджалийско нападение. Съдбата му и по-сетне е трудна. Съграждан отново, занемаряван, разбиван, ограбван, възстановен днес… В тази „необятна пустиня от гора“, каквото е тълкуванието на легендарната Парория. Защитена местност, в която, знайно е, са били изградени манастирите на св. Григорий Синаит.

Някъде наблизо – около и при Бродилово, в необятната гора, се намира и Бродилово.

Разположено е покрай р. Велека, на 20 км от морето, с надеждата да се скъсят със 7 км, ако бъде направен пътят до Ахтопол. Това би го направило още по-привлекателно за туристи. Кметът Димитър Димитров се съгласява на молбата ми да отвори църквата, която от 15 години не е действаща. Намира ключовете и попадам в „Св. Панталеймон“ (1911). Той е патронът на селото, честват го през август – с фолклорна вечер, с нестинарски игри. В самия храм има уникален иконостас, но са свалени 200–300-годишните икони. Проектосметната документация отдавна е направена и показва, че са необходими около 50 хил. лв., за да бъде направена реставрацията. Дълго чакана и важна и за притока на туристи. И тук те ще попаднат в легендите, във фолклора, в нестинарството, в историята ни…

Някога Велека е била изключително пълноводна. Прииждала е често и затруднявала достигането до селото. Имало е само три брода, през които това е било възможно. Оттук и името му – Бродилово. В читалището му има етнографска сбирка. Стара къща е отворила врати за среща с романтизма на миналото. Атракцията в този ден обаче е в местността Харманята. Там, до неотдавна открития заслон, ни очакват 20-ина жени. Те са от Групата за автентични песни. Изглеждат чудесни в народните си носии, още по-омайващо звучат изпълненията им. Особеният заряд обаче е в наричанията и гаданията, пресъздадени в ритуал, свързан с Еньовден. Забулена мома бърка в менче със светена вода, в което са потопени множество китки, хваща една и я подава на гадателката. Тя бавно разлиства цветчетата, вглежда се в тях и изрича думи – най-често за идваща любов, път, страст някаква, приятелска помощ и т.н. Почти не остава гост, без да е получил еньовската си китка. А аз разпознавам в гадателката Веселина Илиева. Тя е и главната нестинарка на Странджа. Жената, която, „прихваната“, първа влиза в огъня на 3 юни, в „играта по огъня“ в с. Българи…