„Да дадем кураж на младите хора в България“, казва Светлин Танчев, който е на 31 години, уверен в себе си и собствените си сили да поема отговорности и да довежда всичко до край. Председател е на една много важна в настоящия момент структура – парламентарната Комисия по европейските въпроси и контрол на европейските фондове (КЕВКЕФ), негови заместници са Меглена Плугчиева, Джевдет Чакъров и Десислава Танева, а членове на комисията са Александър Стойков, Асен Агов, Валентин Микев, Владимир Тошев, Димчо Михалевски, Емил Радев, Емил Иванов, Иван Иванов, Калина Крумова, Корман Исмаилов, Красимир Минчев, Михаил Николовски, Пламен Орешарски и Цветан Цветанов.

Г-н Светлин Танчев, председател на Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове на Народното събрание

Светлин Танчев e роден на 26 ноември 1978 г. в гр. Ихтиман, София област. Завършва гимназия в Уелзвил, Канзас, САЩ (1995). Бакалавър по международен бизнес – Бейкър Юнивърсити, Болдуин Сити, Канзас (2000), магистър по бизнес администрация – финанси, в Авила Юнивърсити, Канзас Сити, Мисури (2003).
Започва кариерата си като банков стажант в Болдуин стейт банк (Болдуин Сити, Канзас). По-късно като финансов консултант в Морган Стенли Дийн Уитър (Канзас Сити, Мисури) установява и международно сътрудничество с българска финансова институция. От 2003 до 2005 г. е финансов мениджър в „Елидис” ООД, София, България. От 2005 г. – експерт в Министерството на финансите, отговорен за цялостната координация на дейностите по програма ФАР – Регионално развитие. Участва в програмирането, изпълнението и мониторинга на финансовата помощ по програма ФАР, както и в различни оценителни комисии по проекти, финансирани от ЕС. Активно участва в процеса на подготовката на България за членство в ЕС при програмирането и координацията на управлението на средствата от структурните и кохезионния фонд на ЕС в България след 2007 г. Подпомага екипа на Министерството на финансите в процеса на финансово и бюджетно планиране от гледна точка на европейските средства и националното съфинансиране.
Владее английски, руски, испански и френски език.
Избран за народен представител в 41-вото Народно събрание на Република България.

Средствата по оперативните програми не са привилегия, а равна възможност за всеки

• Активизираме диалога със социално-икономическите партньори
• Основа на развитието на обществото ни трябва да е образованието
• В Европейския съюз имаме свобода да развиваме и собствените си национални интереси

Г-н Танчев, в какво се състои работата на Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове? Кой се отчита пред нея?
Комисията развива активна парламентарна дейност в три основни направления – парламентарно наблюдение и контрол по въпросите на ЕС, парламентарен контрол на управлението на средствата от фондовете и програмите на ЕС и междупарламентарно сътрудничество. Сред широкия кръг от дейности трябва да отбележа водещата ни роля в процеса на изготвяне на Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на ЕС, участието ни в процеса на разработване на актовете на ЕС чрез разглеждане на позицията на правителството по тях и изготвянето на независим доклад на комисията по тези проекти. КЕВКЕФ следи и за прилагането на европейските актове в Република България след тяхното приемане. Наред с това комисията изслушва кандидатите за длъжности в институциите на ЕС, предложени от Министерския съвет, също така провежда изслушване на министри, които предстои да участват в заседания на Съвета на ЕС.

Много важна област, с която активно се ангажира комисията, е парламентарното наблюдение и контрол върху системата за управление на европейските средства в България. Считаме, че създаването на допълнителни механизми за наблюдение и контрол върху този процес допринася както за подобряване на цялостната система на управление, така и за укрепване на доверието на европейските ни партньори. С оглед на това, работата ни да бъде максимално ефективна, провеждаме редовни изслушвания на министри и длъжностни лица, отговарящи за управлението на европейските фондове, като се стремим отрано да сигнализираме за установени нарушения и пропуски. На всеки шест месеца комисията ще представя доклад за усвояването на средствата от ЕС с необходимите констатации и анализи. Европейските средства по линия на политиката на сближаване на ЕС трябва да бъдат разглеждани като национален приоритет и затова съм убеден, че изграждането на дух на сътрудничество и висока отговорност във всички държавни институции, включени в този процес, е ключов елемент за успешното социално-икономическо развитие на България, особено в условията на глобална финансова криза.

Не бива да забравяме и широкото междупарламентарно сътрудничество, което осъществяваме чрез участието си в COSAC – Конференцията на комисиите по европейските въпроси от националните парламенти на държавите членки. Участвахме в 42-рото редовно заседание на COSAC (октомври 2009 г.), което се проведе в страната, председателстваща в момента ЕС – Швеция. COSAC отдава особено значение на практическото прилагане на принципа на субсидиарността, съгласно който ЕС предприема законодателни действия само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите членки (чл. 5, ал. 3 от ДЕО). В тази връзка Договорът от Лисабон разширява значително ролята на националните парламенти при осъществяване на контрола по субсидиарност върху законодателните инициативи на ЕК, като ги включва от най-ранен етап в този процес.

Кой ще упражнява контрол върху Комисията за контрол, пред кого ще се отчита тя?
Един от принципите в работата на КЕВКЕФ, на който много държа като неин председател, е максималната прозрачност в дейността ни. Заседанията на комисията са публични, а всички приети доклади и обсъдени документи стават достояние за широката общественост чрез публикуването им на електронната страница на Народното събрание.

В този смисъл бих казал, че контрол върху работата ни ще осъществява гражданското общество. Нашата дейност е насочена към защита правата и интересите на българския гражданин като част от голямото европейско семейство, независимо дали става въпрос за разходване на европейски средства, или за транспониране на европейско законодателство, което неминуемо оказва влияние върху различни сфери от живота на хората.

Ще работим за създаване на широк обществен форум към комисията под формата на Съвет за обществени консултации, в който ще участват представители както на законодателната и изпълнителната власт, така и на бизнеса, синдикатите и неправителствения сектор. Убеден съм, че поставянето на дневен ред на актуалните проблеми, свързани с еврофондовете, с които се сблъскват социално-икономическите ни партньори, ще доведе до положителен резултат – засилване на взаимното доверие и намирането на адекватни решения.

Бихте ли посочили в кои области от компетенциите на комисията са необходими нови или специални законодателни мерки?
Приоритетно ще се работи в посока към създаване на Закон за управление на европейските фондове с оглед кодифициране на уредбата и допълнителна защита на правата и интересите на бенефициентите. Действащите към момента многобройни постановления на Министерския съвет създават объркване и затруднения при подготовката на проектни предложения от кандидатите за безвъзмездна помощ. Налага се едно впечатление за ненужно бюрократизиране на процеса, което обезсърчава и отказва гражданите да кандидатстват. Средствата по оперативните програми започват да се възприемат като привилегия за определени лица, а не като равна възможност за всеки. Смятам, че създаването на закон ще промени тази представа – чрез оптимизиране на сроковете и процедурите и защита за бенефициентите, чрез въвеждане на процедура на обжалване на действията на администрацията. За подготовката му ще разчитаме и на богатия опит на нашите социално-икономически партньори.

Повериха ви една от най-отговорните комисии в парламента, как стигнахте дотук и какво ви подтикна да загърбите американските банки и да се върнете в родината си?
Има няколко причини. Ще се позова на една мисъл на президента Рузвелт: „Не питай какво държавата може да направи за теб, а питай какво ти можеш да направиш за държавата.“ Колкото и дълго време да сме прекарали извън страната, общото, което ни свързва, това е България, мислено никога не сме емигрирали. Имам много познати, емигрирали преди 30–40 години, някои от тях вече говорят с акцент български, но колкото и да са били отчаяни или разочаровани от България, сред тях няма нито един, който да не се интересува, да не следи новините, да не търси начини да направи нещо за държавата ни. Изгражда се стереотип, че всички българи, живеещи в чужбина, биха се върнали в България, ако тук имат възможност за един нормален живот.

Върнах се, защото искам да живея тук и да приложа знанията и опита си.

Уверен съм, че ако всеки си гледа отговорно работата, ще бъде по-добре за всички.

Вие сте един от 20-те българи, заминали за САЩ по програмата за обмен Foreign Youth Ambassadors, един вид международни младежки посланици по света, през 1991 г. сте били едва 14-годишен, как се решихте?
Към това пътуване ме подтикна моята майка. Аз съм от Костенец, макар и сравнително малко да съм живял там – около 7 години. От една страна, в такъв тип градче нямаше кой знае какви перспективи за развитие, а от друга, тя вярваше, че на тази възраст аз вече имах заложени у себе си семейните ценности и това ще ми помогне да се доразвия в правилната посока.

Какво прави американското образование по-различно от българското?
И то също има своите плюсове и минуси. Винаги съм се опитвал да бъда обективен, да не казвам: „Америка е най-добрата“, или: „България е по-добра“.

Специфично за американското образование е, че те насочва и ти позволява да се развиваш в сфера, която ти намираш интересна за себе си. Оставят те сам да намериш пътя си. В изграждането ми като личност голяма роля изигра и влиянието ми от Адам Смит. Той казва, че всеки трябва да се специализира в това, което може. Да станеш най-добрият и това да е основната ти цел. Трябва да се развиваш в посока, която ти е интересна, дори и през свободното време. Защото няма начин да станеш най-добрия в нещо, ако не го правиш и за удоволствие.

Имаме и нещо общо в образованието – възпитаването в дух да обичаме страната си, родината. Друг въпрос е, че в нашата народопсихология има сякаш голяма доза негативизъм. Ето в това е разминаването между Америка и България. Там се опитват да са градивни. Има една поговорка: като ти даде животът лимон, да си направиш лимонада – винаги да търсиш възможности. Лично аз гледам на проблемите и като възможности, защото на един проблемът е за други бизнесът, така че трябва просто по-креативно да се мисли. В един такъв смисъл пребиваването ми в Америка е променило малко възгледите ми като цяло за света.

Имахте ли колебания, като се върнахте, и с какво бяха свързани те?
Имах, и то доста – първата година. Дали да остана в България или да поема пак нанякъде. То е състояние на духа – аз се чувствам гражданин на света и не се притеснявам да си търся препитанието където и да е било. Още повече че вярвам в себе си и в собствените си качества. Не съм от хората, които разчитат на съдбата или на някакви други външни сили. Вярвам, че навсякъде мога да се справя, да постигна нормален стандарт на живот. Имаш ли желание за работа, има и начин да постигнеш целите си. И разочарования не липсваха, но аз съм инат човек. Успявам да превъзмогвам, да потискам своите колебания и се съсредоточавам на краткосрочните цели, за да постигна дългосрочните. Понякога, ако гледаш по-глобално и дългосрочно, е малко плашещо. Това ми е помагало – с по-близки цели да вървя по пътя си и да не се отчайвам в обстановката. Защото в България наистина понякога може да се почувстваш много безнадеждно. Капчица в един голям океан, където никой около теб не споделя идеите ти. Просто понякога трябва да потискаме емоциите си и разумът да надделява над тях.

Има ли желание българинът да работи, ако му се даде шанс?
Уверен съм, че българинът има желание и много капацитет. Разбира се, всяко правило има и изключения. Като цяло повечето българи, които познавам зад граница, са амбициозни и наистина се справят и успяват.

У нас е съвсем друго. Тук се влияем и от групата около нас. Дори лошият пример става за подражание. Докато в Америка е точно обратното – от най-ранни години има конкуренция кой ще е по-добър. Защото там на всеки етап системата отсява само най-добрите.

Лесно се получава стипендия например, когато имаш добър успех. През цялото си време в гимназията те вече мислят за следващата стъпка. Имат в училище табла, на които се поставят снимките на отличниците, отличават ги с грамоти и др. Това беше първият културен шок, който преживях. Там лидери бяха академично представилите се деца, успелите в спорта, това бяха будните момчета и момичета в Америка – този модел се пренася успешно и в обществото.

Какво точно трябва да промени българинът в себе си, за да върви уверено напред, да има мотивация, стимул за развитие?
За съжаление тези процеси са много комплексни и трудни. Според мен в основата е – и тук много тясно съвпадат вижданията ми с политическата партия ГЕРБ, която представлявам – че ние трябва да заложим на образованието. Образованието е най-важното. Макар че няма да стане за година, две или три, за един мандат, вярвам, че ако се подходи последователно и наистина има продължение, ако загърбим политическите си пристрастия и виждания и наистина заложим на образованието, резултатите няма да закъснеят. Защото ние имахме едно добро и качествено образование, имахме самочувствие, традиции и авторитет.

В този аспект мисля, че трябва да положим усилия следващите десет години, като сигурна инвестиция за бъдещето на България. Дори избирателната активност е показателна. Хората, които не гласуват, не осъзнават своята роля, своята сила. А реално народът има огромна сила.

Кога навлязохте в политиката?
Постепенно осъзнах, че може би това е начинът да осъществя желанието си да допринеса от онова, което имам като потенциал, за моята държава. Когато се върнах, първоначално реших да постъпя на работа в банковата система, понеже съм работил това. Кандидатствах без познати и ходатайства в няколко банки, които търсеха кадри. Подавах молби за най-ниски позиции, не съм искал мениджърски или супервайзърски, защото смятах, че както в Америка трябва да почнеш отдолу, да показваш какво можеш, давайки всичко от себе си за организацията, и така да израстваш в йерархията. Дори не си направиха труда да ми отговорят. Само от една-две банки ми изпратиха негативен отговор. Това беше в периода, в който се чудех какво да правя – дали да оставам в България, накъде да се развивам. Мислех си, в България дори касиер не мога да съм. Реших да опитам в публичната администрация. Участвах в един конкурс в Министерството на финансите, където имаше строги правила за теста и когато го издържиш с най-висок резултат, е трудно да те отстранят. Специално в държавната администрация законите за държавния служител имат някаква сила.

Причината да напусна Министерството на финансите е комплексна и се дължи най-вече на различия във визията за приоритетите на дейността, атмосферата на екипа и като цяло подхода за управление на човешките ресурси. Затова се присъединих към партия ГЕРБ, където намерих най-голямо сходство между моите виждания за нещата и тяхната програма. Още повече че г-н Борисов е човек, който може да носи отговорност, бързо мисли и взема решения, за да се върви в някаква посока. Аз смятам, че на България й трябва лидер. Лидер, който да може да води хората в някаква посока и те да имат респект.

Затова съм част от ГЕРБ, защото вярвам в либералния модел за развитие, хората трябва сами да преценяват, да отсяват за себе си доброто от злото и да са наистина по-активни граждани.

Защо се стигна до проблемите с Брюксел при предишното ни правителство?
Проблемите идваха основно от това, че не успяхме да постигнем в достатъчна степен конструктивен диалог, като не обръщахме необходимото внимание на тяхната обективна оценка и препоръки. Виждах у нашите политици, като излязат навън, едно такова некомфортно отношение, не се чувстват сигурни да си отстояват позициите. Донякъде си го обяснявам с чисто психологичния фактор, свързан с чувството за вина у нас. Дали поради това, че определени хора от твоята партия наистина злоупотребяват с някои неща и ти нямаш моралното право да станеш и да тропнеш по масата, да защитаваш националните интереси. И когато имаше възможност да искаме помощ, ние просто не я искахме. Когато от Брюксел ни казваха – дайте да ви помогнем, и ни даваха насоки, ние уклончиво им правехме планове за действие, план за действие върху плана за действие и така често заобикаляхме реалностите. Дори само да се придържахме към точките, които ни изпращаха, можеше да се работи градивно, но не виждах това отношение. Според мен дисциплината ни куца, но и това като всичко се оправя с образование, с ясна визия къде искаме да стигнем.

Лесно ли се защитават национални интереси?
Лично аз смятам, че не е трудно. За мен дори е гордост да защитавам интересите на България, да казвам, че съм българин. Смятам, че няма нищо срамно или недостойно да искаш населението и държавата ти да имат суверенитет, ясна визия за своята история и за своето развитие. Що се отнася за националната идентичност, не мисля, че тя се потиска по някакъв начин. Дори напротив. Понякога – мисля и от бизнес гледна точка – най-добрите фирми и компании се стремят да има малки групи, които са част от една голяма група, която да има гръб. Глобализацията показва, че сами хората не могат да се развиват. Най-креативно се получава, когато има една по-малка група, която мисли за себе си, за своето най-добро благо и работи в тази посока, това обединява всички останали да вървят по-добре.

Вътрешната политика не може никой да ни я диктува. Европа също не се намесва. Да, част сме от едно голямо семейство и трябва да се съобразяваме. Но дори само граничейки с отделни страни, развивайки отношения с тях, пак е нужно да се съобразяваш по един или друг начин. В Европейския съюз имаме много повече свобода да развиваме и собствените си национални интереси и виждания.

Какво е вашето послание към младите хора?
Да правят това, което ги интересува. Да не робуват на внушението, че някой ги ограничава или им е виновен. Просто трябва да сме с отворено мислене за живота, да се опитваме да дадем най-доброто от себе си всеки ден и да мислим позитивно, тогава непременно ще постигнем своите цели. Това е моят опит и моето виждане за живота.