Културен оазис в столицата създаде новият стопанин на Чешкия център Михаел Поспишил

Михаел Поспишил е роден през 1955 г. в Прага, Чехия. От тригодишен се снима в различни филми. Завършва известната Чешка филмова академия ФАМУ, Факултета по режисура на документални филми (1980). След дипломирането си заминава за Франция, където в продължение на 20 години работи като режисьор, продуцент, сценарист, оператор, монтажист и журналист. Направил е десетки филми за френски и немски телевизии.
През 2000 г. става директор на Чешкия културен център в Париж. Основава джаз клуб и организира международен джаз фестивал „Jazzycolors“ във френската столица. Създава и Асоциация на чуждестранните културни институти във Франция, като дълго време е неин вицепрезидент и президент. През 2005г. френският министър на културата го удостоява със званието „Кавалер на Ордена за изкуство и култура“.

Чешкият център има своето запазено място в културния живот на София. Тази пролет се навършиха 60 години от създаването му. Домакини, приятели и гости празнуваха на 19 май в преобразената галерия „Прага“ в артистична атмосфера, сред картини, музика и хубава чешка бира. За година и половина пространството на Чешкия център коренно се промени. Първо се появи кафенето с дървени столове и маси, родиха се Лилавия салон, Оранжевите четвъртъци, съботните джаз вечери и неголямото пространство на „Раковски“ 100 се превърна в любимо място на столичните бохеми. Джаз концертите бързо станаха традиция, а от края на миналата година посетителите на новооткрития ресторант могат да опитат чешки деликатеси, полети с истинска чешка бира, сред фотографии и картини на съвременни творци. Лилавия салон стана място за изява и на млади класически музиканти. Тук се състоя и Студентският филмов фестивал „ФАМУ филм фест“ – любителите на седмото изкуство видяха най-новите творби на студентите от Пражката филмова академия. Заслугата за тези промени и богатата културна програма са на Михаел Поспишил, атрактивния директор на Чешкия център.

Г-н Поспишил, малко или много са 60 години за една културна институция като Чешкия център?
За мен е много интересно да вляза в сграда с толкова дълга история. Неизбежно е сравнението с миналото. Чешкият център е създаден през 1949 г., когато настъпва социализмът, с наименованието Чехословашки културно-информационен център. Става средство за чисто комунистическа пропаганда в рамките на соцлагера. През 60-те години, с идването на Пражката пролет, той си спечелва солидна репутация и се превръща в интересно и важно място за българите. Тогава не се провеждат много културни мероприятия, но се продават стоки, които липсват в България – грамофонни плочи, книги, вестници. Те са своеобразен прозорец към прозападната цивилизация. Окупацията на Чехословакия от Съветския съюз води до период на т.нар. нормализация, настъплението на комунистическия режим, и центърът минава в „зимен сън“. След 1989г. от няколко сгради остава само тази на „Раковски“ 100, започва новата история.

Всички тези събития неизбежно преминават през съзнанието, когато идваш на такова място, и по някакъв начин трябва да ги отразиш и в по-нататъшната дейност. Има го и негативното, и положителното. На тържествата по повод 60-годишнината припомнихме едно от легендарните представления, които са се провеждали тук, по приказките на Карел Чапек, с участието на двама пряко свързани участници – моя голям приятел Ицко Финци и Жоржета Чакърова. На пианото заместваше баща си синът на композитора Кирил Дончев (автор на песните в спектакъла) – Антони Дончев, който тогава е бил дете.

В продължение на 7 години сте били начело на Чешкия център в Париж. Защо избрахте именно София след края на мандата си във Франция?
Имах много причини да участвам в конкурса за директор на Чешкия център в София. От една страна, прекалено дълго време бях в Париж. Вече не знаех какво да подобрявам там. От друга, имах желание да отида в по-източната част на Европа, моето семейство е много тясно свързано с България. Дядо ми Вацлав Поспишил пристига в страната през 1913 г. с вълната емигранти от Австро-Унгария. Започва свой бизнес, включва се в обществения живот. Бил е много активен в чешката общност, която се е създала в България. Ръководил е спортната организация „Сокол“. Има голяма заслуга и за закупуването на много известния днес Чешки клуб на ул. „Кракра“.

Баща ми е роден в Чехия, но трите му сестри – в България. Впоследствие се омъжват за българи и днес имам тук жива леля на 87 години, няколко първи братовчеди и братовчедки, които са архитекти, журналисти.

Имам причини да затворя целия този кръг, да се върна да работя, да видя местата, където са живели моите предци. Баща ми, разбира се, говореше перфектно български. Следвал е във Френския колеж „Св. Августин“ в Пловдив. Познавал се е с монсеньор Анжело Ронкали, бъдещия папа Йоан XXIII, на когото е давал уроци по френски език. Дядо ми е изпълнявал поръчки като дърворезбар за епископ Ронкали, за царския двор. След завършване на колежа баща ми Ладислав Поспишил заминава за Чехия, където следва архитектура. Не завършва, защото преди последния държавен изпит идва Втората световна война. Той емигрира от Чехословакия в Гърция и след дълги перипетии и преследване от гръцката полиция и Гестапо успява да влезе в чешката част на Британската армия. Участва в битката при Тобрук.

Дядо ми и баба ми са погребани в Централните софийски гробища, както и втората ми леля.

Вашият живот също следва драматични обрати. С какво ви промени Париж?
Франция ме научи на много неща. Това е култура във всякакъв смисъл на тази дума – литература, архитектура, изобразително изкуство, музика, кулинария. Бях много щастлив, че имах възможността да живея толкова дълго във Франция – 27 години. Имах шанса да я опозная. От друга страна, напуснах Чехословашката социалистическа република. Винаги се шегувам, че не съм политически, а гастрономически емигрант. Пристигнах в един нов свят, в който трябваше бързо да се адаптирам. Работих като оператор, монтажист, режисьор, продуцент... Това беше много добра школа за мен. Попаднал в непозната среда, човек разбира, че трябва да разчита само на себе си и никой няма да му помогне. Всички хора, с които работи, са негови конкуренти. За човек, който идва от социалистическа страна, макар че и в Чехословакия имаше конкуренция, беше различно. Този опит се оказа полезен и в дипломацията. С това не искам да кажа, че хората, с които се срещам, са ми неприятели и конкуренти, но се научих да съм внимателен, да премислям нещата.

Какви хора са вашите приятели?
Приятелството е може би най-висшата форма на отношения, повечето хора нямат много приятели, обикновено се броят на пръстите на едната или най-много на двете ръце. Ицхак Финци ми е голям приятел. Също Валентин Траянов, който издава интересни книги, но тъй като са много интересни, никой не ги чете. Хората по принцип малко четат. Той издаде например речник на старославянския език, което изисква върховно усилие, редица други книги за по-ограничен кръг читатели. Имам много приятели, но не бих искал да споменавам имена, за да не изпусна някого.

Вие бихте ли написали книга?
Вече написах една, която разказва историята на моя баща („Изтъркаляйте буретата“). Направих дълго интервю с него в продължение на няколко месеца и впоследствие се появи тази книга. В продължение на 20 години си водя дневник и ще напиша и друга, но когато се пенсионирам.

Как бихте описали с по една дума Париж, Прага и София, с какви цветове ги свързвате?
Париж е най-пъстър, Прага е... тайнствена. Тя е кръстовище на различни култури – еврейска, чешка, италианска, немска, френска. София е много приятен град за мен, с много зеленина. Обичам малките софийски улици, околностите на столицата. Бих казал, че София е ужасен град. Ужасен в българския език има негативен смисъл, но в чешкия означава нещо невероятно, изключително. Човек като се качи на автобуса, и само след половин час е в планината на 2000 м височина. Ходя с моя братовчед Игор поне веднъж в седмицата на планина.

Липсва ли ви киното, какъв филм бихте направили?
Може би след време ще направя, сега технологиите така се развиват, че всеки може да влезе в първия магазин и да си купи камера, а после да си направи сам филм. Документалните филми имат голямо бъдеще, защото биха могли да помогнат на човечеството в моралното му издигане, да ни накарат да осмислим нещата за себе си и за природата. Гледането на филми днес замества четенето. Трябва да добавим и интернет. Тази медия сега е това, което преди бяха книгите. Казвам го с надеждата, че книгите ще продължат да съществуват. Няма нищо по-прекрасно от това, да се зачетеш в една книга и да се връщаш към нея ежедневно. Един ден, надявам се, че ще имам възможността да прочета всички книги, които постоянно купувам. Само това, че ги имам в библиотеките, които са в три страни, ме радва.

Къде другаде успяхте да отидете за тази година и половина в България?
На много места, но слабостта ми е Русе, в който откривам духа на Прага. Много обичам и Пловдив, особено Стария град. От Черноморското крайбрежие харесвам Балчик, останалата част за мен е абсолютно екологично разбита. Много се надявам след време някой да направи така, че да се разрушат тези ужасни хотели.

Неизбежно ви свързваме с лилавия цвят, който се превърна и в символ на Чешкия център. Защо точно лилаво?
Хубав цвят, нали? Той символизира най-висшето познание. Струва ми се, че носи спокойствие на душата. Доказателство е успехът на Лилавия салон. Той е и модерният цвят сега. Явно въздейства на много хора.

Какви са вашите мечти – за Чешкия център и в личен план?
Надявам се, че центърът ще се развива, както и в момента, ще има все повече посетители. Мечтая си човечеството като цяло да се занимава повече със собствения си морал. Това е голямата ми мечта.