Не познавам друга страна с толкова изправен и силен гръбнак – Балкана, с такава красива глава – магнетичната Рила. Няма друга земя, чиито нозе да мият Черно море, а в пазвите й планините, реките и езерата да съхраняват вселенски тайни. България като нестинарка в екстаз е разперила ръце над плодородните равнини – Добруджа и Тракия, и увлича в танц всеки, който се е докоснал до нейната надарена от Бога земя.

От първия момент, в който стъпих в Долната земя на Русенски Лом, този район се настани на едно от челните места в класацията ми на забележителностите в България. Изненадвам се радостно всеки път, като стигна до него и май няма никакъв шанс нещо да го измести от първите позиции.

Пътуваш по безкрайната Дунавска равнина от Плевен към Русе и изобщо не ти хрумва какво се крие в това равно поле. Една отбивка надясно изненадващо води към съвършено различен свят.

Малка река, събрала води от Лудогорието, си проправя път към Дунава. Тя е нагънала жълтия льос, през който минава, както и мекия и твърдия варовик, на удивителни меандри, моделирала е през вековете живописни очертания на скалите.
Освен че са

едно от най-красивите места в България,

каньоновидните проломи на Русенски Лом са специално енергийно място. Ако се отпуснеш и разтвориш сърцето си като небето, тук директно ще усетиш силата, която поддържа в хармония видимия свят. Това е едно от местата, където около теб почти осезаема изниква Магията, изтъкала материята от светлината. Животът ти се променя след няколко дни в Поломието. Няма нужда да правиш нищо специално, само си се разхождай и се радвай на красотата. Но през това време някак си ставаш по-мъдър, по-добър. Подреждаш мислите си и намираш изход за всички трудности и условности. В един момент може да направиш нещо, което напоследък не ти се случва често – да започнеш да се усмихваш просто ей така, без причина.

Природен парк „Русенски Лом“ като цяло е произведение на изкуството. Отначало играта на природните стихии със земната твърд е създала уникален природен свят. А после човекът е усетил изключителността на това място и допълнил природното съвършенство с творенията на средновековния гений. Силно окарстените варовици са оформили невероятни образувания – скални колоси, мозайка от ниши, „скални ковьори” (т.нар. вощини – заради многото килийки, подобни на исполинска пчелна пита) и многобройни пещери.

В природния парк има над 800 растителни вида, 17 вида птици, включени в Червената книга на България и застрашени в европейски мащаб, прелитат около теб, докато се разхождаш по пътеките край реката или се катериш по скалите. Тук е най-северното местообитание на египетския лешояд в Европа.

Слизането до реката е като качване на машината на времето. Попадаш на

непокътнат от годините римски път

и на десетки километри се простират девствени природни картини. На места пътят се губи и се налага да се катериш, да пълзиш, да летиш... След това пред очите ти се появяват скалните манастири и църкви на Поломието.

Високо в скалите, на 40–50 м над земята, се виждат отворите на пещерите. В тях живели средновековните аскети и монаси исихасти. Близо 700 години ни отделят от онази епоха, през която тук е кипял усилен духовен живот, белязал последните десетилетия на Второто българско царство. По това време тук е имало над 40 скални храма и около 300 помещения за монаси отшелници. Последователите на исихазма се уединявали и самовглъбявали с цел възвисяване на духовността. Прехранвали се с горски плодове и корени. Можем да предположим колко разочаровани са били от богатите епископи и задкулисните интриги в големите градове. Напускали светския живот, пълен с празна суета, и се отдавали на молитви към Бога.

Монасите разширявали естествените пещери и ги превръщали в параклиси, църкви и жилищни помещения. Започнали масово да заселват пещерите в района през първата половина на XIII в. Сред тях имало и знатни хора. Един от многобройните надписи по стените на килиите споменава, че тук в последните дни от живота си свещеник бил „цар Георги” – вероятно Георги І Тертер (1280–1292).

В местността Господев дол са запазени изсечени на височина 32 м от земята помещения, покрити със стенописи. В отвора на скалата се вижда образът на благославящия Христос, а в олтарната ниша са изписани библейски сцени – „Успение Богородично“, „Възнесение“ и „Слизане в ада“. В местността „Писмата“ има две оцелели църкви. В едната е запазен стенописът „Видението на Петър Александрийски“, а в другата, която е полуразрушена, „Затрупаната църква“, има интересни фрески като ктиторския портрет на цар Иван Асен II и „Събор на архангелите“.

Ивановският комплекс е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО

Началото на Ивановския скален манастир се отнася към XII в. – по времето на Асеневци (1186–1396). Най-значима от групата пещери е църквата „Св. Богородица“, създадена и изписана с финансовата подкрепа на цар Иван Александър. На северозападната й стена са изписани в цял ръст ктиторът и неговата съпруга царица Теодора. Тяхното присъствие говори за тесните връзки между монасите и столицата Търново.

Църквата се намира на 38 м височина над нивото на пътя и е с размери 16 м дължина, 4 м ширина, 2,15 м височина. От стенописното богатство са останали само фреските по тавана, а изображенията по стените са почти заличени.

Таванът е разделен на 25 правоъгълни полета, отделени с декоративни рамки. Тук са сцените „Животът на Йоан Кръстител“, „Обесването на Юда“, „Страстта Христова“, както и образи на светци. Рисунките са в стила на Палеологовия Ренесанс от Византия и се отличават с хармонично подбрани багри и одухотвореност на ликовете.

Неизвестен е авторът на това великолепно произведение. Рисувал е колоритно и реалистично, направил е сцените по-близки до действителността и обикновените хора, а това отличава фреските от утвърдилия се аскетизъм и строгост, господстващи в живописта на същинското Средновековие.

Голите човешки тела и архитектурните детайли в уникална перспектива говорят за възраждане на античната традиция. През XIII в. по българските земи започват наченките на Ренесанса, който завладява Европа в следващите столетия. Стенописите се определят за върхово постижение на българското средновековно изобразително изкуство. Американски изкуствовед твърди, че запазените фрески от църквата „Св. Богородица” са свидетелство за уникалното развитие на изкуството по време на Второто българско царство и че само османското владичество попречва на България да достигне

естетските висини на европейския Ренесанс

В с. Иваново се намира Туристическият информационен център. Там ще получите пълна информация за региона, брошури и карти. Скалните комплекси са на 4 км източно от Иваново, поставени са табели за ориентиране. Достига се по асфалтиран път или маркирана пътека. Работно време от сряда до неделя – от 9 до 17 ч. Провежда се беседа от екскурзовод по желание.

През 2004 г. по проект, осъществен от областната администрация – Русе: „Русе – Иваново – Червен: пътуване от настоящето към средновековното минало“ целият комплекс беше обновен за туристи. Проектът е финансиран от EC по програма ФАР за развитие на културния туризъм в България.